Момент на свързаност

Жената стоеше пред мен, очевидно изморена. Прегръщаше детето си близо до себе си, сякаш искаше да го предпази от неприятния студ. Момиченцето, на възраст около пет или шест години, държеше в ръцете си едно плюшено зайче, на което му липсваше око. Пред тях стоеше малка хартиена чашка, почти празна. Пазарувах и нещо в тяхната ситуация ми привлякло вниманието, затова реших да се приближа.

— Здравейте — проговорих меко. — Нужно ли ви е нещо за ядене? Имам храна в чантата си.

Жената ме погледна с уморени, но пълни с предпазливост очи. — Това би било много мило — уха и прошепна тя. Извадих от чантата сандвич, ябълка и бутилка сок. Тя ги прие с благодарност, но моето внимание бе насочено към момиченцето. То не се метна към храната, а вместо това ме погледна с широко отворени очи и попита: — Богата ли си?

Въпросът ми дойде неочаквано. Погледнах дънките и пуловера си, които не бяха нищо особено. — Не, всъщност не — отговорих. — Защо питаш?

Тя посочи торбата с покупки. — Купи всичко това, без да се замислиш. Попитах я какво има предвид и тя обясни: — Мама казва, че е важно да мислим преди да купим нещо. Ако купим храна, може да нямаме пари за автобуса. Ако не можем да се качим на автобуса, как ще ядем?

Сърцето ми се стегна. Майка ѝ въздъхна тежко. — Тя е много умна — каза, докато нежно поглади косата на дъщеря си.

За да ѝ се опитам да се доближа, коленичих до нея и питах: — Как се казваш?

— Лусин — отговори възможно най-гордо. Усмивката ми стана широка. — Лусин, обичаш ли портокали?

Лицето ѝ светна от радост. — Обожавам ги! Извадих портокал и ѝ го подадох. Тя го прие със същото внимание, с което човек би взел най-ценния си скъпоценен камък.

— Мама правеше чай с портокал — сподели тя гордо. — Когато имахме кухня.

Гърлото ми се сви. — Това звучи чудесно — казах, стараейки се да скрия чувството на тъга. В този миг при майка ѝ се появи тревога. — Не искам да моля за много, но ако знаете къде можем да намерим подслон… не е лесно да намерим безопасно място за вечерта.

Кимнах веднага. — Ще потърся нещо за вас. Извадих телефона си и започнах да търся. След няколко телефонни обаждания открих подслон, който имаше свободни места за семейства.

— Има подслон на десет минути разстояние. Ще ви дадат вечеря. — Жената въздъхна с облекчение. — Благодаря ви много. Наистина е важно за нас.

— Мога да ви закарам, ако искате — предложих. Тя се поколеба за момент, но после кимна. — Това ще означава много за нас.

Събраха малкото си вещи и се качиха в колата ми. По пътя Лусин започна да разказва за храните, които желае да опита отново, когато имат кухня: — Макарони, палачинки, спагети и маминият чай с портокал.

Майка ѝ се усмихна тъжно. — Някой ден, мила. Когато пристигнахме в подслона, персоналът ги посрещна с усмивка. Преди да влязат, Лусин се обърна към мен, стискайки портокала в ръцете си.

— Ще го запазя — каза тя с надежда. — Когато пак имаме кухня.

Очите ми се напълниха със сълзи от емоции. Кимнах и ѝ пожелах успех. На връщане към дома ми осъзнах нещо важно. За мен портокалът беше просто плод, но за Лусин той представляваше надежда. С цялото си сърце пожелах тя отново да може да приготви своя чай с портокал.