Нина Александровна и Пролетта на Живота

В уютната стая на учителското общежитие, близо до масата, покрита с тежка покривка, седеше Нина Александровна, млада учителка на двадесет и четири години. Тя излъчваше чар и красота, с коса, черна като нощта, която падаше свободно по раменете ѝ. През работните дни, Нина я събираше на кок, но непокорните ѝ кичури често се изплъзваха и обрамчваха лицето ѝ, придавайки му още по-голяма привлекателност. Нейните класически черти я правеха да изглежда като истинска красавица, а сивите ѝ очи бяха пълни с доброта и топлота.

Гласът ѝ, звънък и пронизителен, се чуваше дори в училищния коридор, когато преподаваше на своите второкласници. Нина работеше с тях вече втора година, и макар не всичко да вървеше гладко, тя не се отказваше. Например, Василий Поляков, един от учениците ѝ, имаше затруднения с ученето и писането. Пропускаше гласни звуци и фамилията си пишеше само с четири съгласни – ПЛКВ. Нина обаче не губеше надежда. Тя му казваше, че не е сам и че и други хора в историята са имали подобни трудности, но в крайна сметка са успели. С времето, Василий започна да пише диктовки и дори започна да получава четворки, преодолявайки препятствията пред себе си.

Сега, през март, Нина гледаше през прозореца на стаята си към черешовия храст, размишлявайки за мъдростта на природата. Пролетта всяка година носеше обновление, докато есента оставяше дърветата голи. Въпреки това, старата череша все още имаше няколко миналогодишни листа, които не бяха паднали. Те бяха като спомени, които не можеха да бъдат забравени, дори и да бяха повехнали. Нина се питаше защо при хората миналото не може да бъде оставено толкова лесно, колкото при дърветата. Някои събития остават завинаги, като спомени, които понякога изникват в съзнанието ни.

Спомняше си за времето, когато беше млада студентка в педагогическия колеж, работеща временно в цех за печене на пирожки. Тогава Егор, който я возеше на велосипеда си, беше част от живота ѝ. Но след призовка в армията, той изчезна от живота ѝ. Нина не можеше да повярва, когато чу новината за смъртта му. Тя се опита да се справи с загубата, но спомените за него оставаха живи, като миналогодишните листа на черешата.

След време, Нина замина за учителстване в далечно село, където децата и селските ухажори се опитваха да ѝ привлекат вниманието, но тя не успя да отвори сърцето си за никого. Спомените за Егор все още я преследваха, но пролетта носеше нова надежда. Един ден, Алексей, местен ерген, дойде да я посети. Той ѝ предложи брак, без да изрази любов, а просто защото смяташе, че е време да създадат семейство.

Нина беше изненадана от предложението, но след кратко размисъл, реши да опита. Сватбата беше насрочена и Алексей редовно я посещаваше, но между тях оставаше невидима стена. Въпреки това, когато най-накрая се ожениха, те бяха принудени да прекарат първата си нощ в студена кухня, където Нина почувства топлината на Алексей за първи път. Тази нощ беше началото на новия им живот, в който спомените от миналото постепенно започнаха да отстъпват място на новите надежди и мечти.

Години по-късно, когато вече отглеждаха децата си, Нина се замисли за тази нощ и за начина, по който Алексей я беше предпазил от студа. Тя осъзна, че любовта идва с времето и че понякога е необходимо да се оставят миналото и старите спомени, за да се даде шанс на новото. Пролетта отново идваше, а капчуците звънтяха, напомняйки за новите начала и надеждите, които носи всеки нов ден.