Непредвидената среща

— Галина Викторовна, на пътя съм към дома — каза Аркадий, държейки волана с едната ръка, а с другата говорейки по телефона. — Пътят е истински ужас. Няма да се връщам.

От другата страна на линията, главният лекар на болницата, където Аркадий работеше от десет години, го молеше да се върне и да извърши спешна операция на пациент с остър апендицит. Той вече бе завършил една двучасова операция днес, която мина без усложнения, но го беше изтощила напълно. С времето умората му се натрупваше все повече.

— Галина Викторовна — продължи Аркадий, — Паша Тилман е на дежурство. Той може да се справи сам. Време е да оперира без помощ. Уверявам ви, момчето е неуверено, но много талантливо.

Той прекъсна разговора и хванал волана с две ръце, се опита да се концентрира. Беше края на ноември и снегът валеше плътно; фаровете на колата осветяваха едва пет метра напред. Дневната киша, неочистена от службите, бе замръзнала и хрущеше под гумите като натрошено стъкло.

„Писна ми от всичко — помисли си Аркадий. — Ще изляза в пенсия и ще забравя болницата като лош сън. Ще пътувам по света, ще видя как живеят хората, ще се наслаждавам на слънцето и ще се отпускам на пясъка с чаша хубаво вино…“ Но ковид-локдаунът бе затворил границите, половината от болницата се бе превърнала в „червена“ зона, а свободните легла намаляваха с всеки изминал ден. Аркадий въздъхна дълбоко. Мечтите му за горещи страни бяха само опит да се убеди, че е време за почивка. В действителност не знаеше как да живее без работата, която понякога го вбесяваше, но все пак обичаше.

Той се намръщи и увеличи скоростта, жадувайки по-скоро да е у дома. В същия момент пред фаровете му се появи огромна черна фигура, обсипана със снежинки. Аркадий рязко натисна спирачките; колата заскърца по леда, завъртя се два пъти и спря. Коланът го стегна болезнено в гърдите.

На метър пред бронята стоеше грамаден лос, който спокойно поклащаше хълбоци и издишваше гъсти облаци пара. Очите му светеха в червено от светлината на фаровете. Сърцето на Аркадий блъскаше лудо. Ако не беше лосът, щеше да мине през него. Лосът кимна, разклати страховитите си рога и лениво премина шосето.

Аркадий изчака минута, след което потегли бавно, напрегнато вперен във виелицата. Не беше изминал и двадесет метра, когато видя ново препятствие: на пътя лежеше човешко тяло, леко заснежено.

Трудно му беше да повярва, но реалността бе неоспорима. Той изскочи от колата и се приближи: млада жена, само по бельо. Опипа пулса — едва доловим. Под главата й се разширяваше кърваво петно; други травми не личаха. Аркадий се огледа: наоколо нямаше нито разбита кола, нито следи от катастрофа. И кой би пътувал гол посред нощ? Времето за теории бе излишно — момичето бе в критично състояние. Вика за „Бърза помощ“ нямаше смисъл: докато пристигне, щеше да е късно.

Той отвори задната врата на колата, взе девойката на ръце и внимателно я положи на седалката. После набра: — Галина Викторовна, Паша вече оперира ли? Добре. Кажете му да не се разпуска — ще ми трябва. По пътя ми се случи нещо… По-късно ще обясня. Имам пациентка с черепно-мозъчна травма, вероятно ще се наложи операция. Аз съм невредим, просто я намерих на шосето. Ще бъда в болницата след половин час.

Сърцето му все още биеше лудо. Ако не беше лосът, щеше да мине през нея. Адреналинът го държеше буден; караше бързо, игнорирайки снега. Пред приемното вече го чакаше санитарят Серёжа с носилка. Двамата прехвърлиха момичето и направо към томографа; там ги настигнаха Галина Викторовна и сестра Маша. Прегледаха я: скенерът показа сериозна черепно-мозъчна травма — дифузно аксонално увреждане и мозъчен оток, но без нужда от краниотомия; костта само начупена. Аркадий не се успокои: видът ѝ не му харесваше. Нареди ехография на сърце и корем — и право беше: двустранна терминална бъбречна недостатъчност.

— Обработете раната, включете я на диализа. Има ли свободно легло? — попита той.

— Имаме едно — каза Маша. — Но документи няма. Как да я приемем?

— Никакви не намерих. Полиция ще викнем, но сега тя ще умре навън. Разберем се после.

Павел Тилман, младият хирург, тъкмо бе завършил апендектомията си и трепереше от първия си самостоятелен успех; Аркадий го увери, че всичко е наред, но скоро ще е нужна помощ. Полицията обеща сутринта да пратят следовател и криминалист. Момичето, все още в кома, стабилизираха на апаратите.

Изтощен, Аркадий задряма на пейката в коридора; в полусън лосът пак го гледаше с огнените си очи.

Неочакваното известие

Събуди го телефонен звън — непознат номер.

— Майор Сазонов, МЧС. Вие ли сте Аркадий Белов? Налага се да се приберете.

— Какво е станало?

— В блока ви. В апартамента под вашия избухна газ. Три жилища са разрушени. Вашето — също. За щастие няма загинали, но… Ако бяхте у дома, шансовете да оцелеете нямаше.

Шокът бе пълен: още нощес спаси момичето, а сега собствената му квартира бе рухнала.

Разследването

Към четири сутринта в болницата пристигнаха следователят Андрей Борисович и криминалистът Володя. Записаха показанията му, след което отидоха на мястото на находката; снегът все още пазеше кървавите петна. Володя огледа и колата. Докато бяха там, майорът от МЧС пак звънна — апартаментът действително бе унищожен. Следователят пусна Аркадий да отиде при блока; изкопаха документите му изпод отломките. Временно го настаниха в санаториум.

В болницата

В болницата неизвестната продължаваше да лежи между живота и смъртта. Галина Викторовна се побъркваше: един-единствен апарат за хемодиализа, а след пет дни трябваше да приемат друг критичен пациент. Да изключат момичето значеше сигурна смърт; да я местят — също.

Аркадий, почувствал отговорност, взе решение: ще дари своя бъбрек. Направи тайно изследвания — съвместимостта се оказа идеална. Потърси стар приятел трансплантолог Олег; убеди го с помощта на влиятелен пациент, чийто живот някога бе спасил, и организира бригада. Операцията трябваше да мине преди края на седмицата.

Главната лекарка, уплашена, се отдръпна — взе си „спешен“ отпуск и направи Аркадий и.д. директор, измъквайки се от отговорност.

Трансплантацията

Всички рискуваха: операция без документи, без съгласие на „роднини“. Но избор нямаше. Маша, сестрата, беше душата на екипа; Тилман също остана да помага. Анестезиологът отказа идеята Аркадий да е буден — пълен наркоз.

Операцията мина блестящо: новият бъбрек заработи. Когато Аркадий се събуди, в съседното легло момичето все още бе в кома, но стабилно. Лекарите не вярваха на късмета си.

Пробуждането

Два дни по-късно девойката отвори очи: — Къде съм?

— В болница. Помните ли името си?

— Настя…

Тя нищо повече не помнеше — само че бързала от Саратов към Воронеж за литературна среща: била писателка, а тежка бъбречна недостатъчност я обричала на смърт; майка ѝ също била болна. По пътя взела автостопаджия, който я нападнал и изхвърлил от колата. Друго — празно.

Следователят изслуша показанията. Междувременно криминалистът сравни ДНК на Настя с базата — резултат нямаше. Аркадий, измъчван от странно чувство, помоли да сравнят нейното ДНК със собственото му. Съвпадение 99,9 %: биологична дъщеря!

Оказа се, че преди 23 години, когато Аркадий и съпругата му отчаяно искали дете и той бил донор в клиника по „ин-витро“, именно негов спермален материал бил използван за оплождането, довело до раждането на Настя. Майка ѝ никога не разкрила това.

Шокът бе пълен, но и обясняваше „чудото“ на съвместимостта.

Епилог

След пет години зимният парк бе пълен със смях. Малкият Аркаша, тригодишният син на Настя и Павел Тилман, лепеше снежен човек под надзора на дядо си — Аркадий. Настя, оздравяла и щастлива, разговаряше с Маша; Олег бе дошъл на гости.

Животът бе по-невероятен от всяка художествена измислица: спасеният живот бе върнал на Аркадий семейство, което дори не подозираше, че има. Понякога той си спомняше нощта с лоса и снежната буря и тихо шепнеше: — Чудеса съществуват. Аз съм живото доказателство.